Западният модел на действието поставя ударението върху контрола и ни учи, че властта и контролът са значими цели.
Всъщност ни учи на илюзията за контрол. На света има само две неща, които са ни подвластни:
1. Изборът какво да чувстваме по отношение на себе си или как да се възприемаме.
2. Поведението ни в зависимост от това какво чувстваме и как се възприемаме.
Всичко друго е извън контрола ни с едно изключение — нашите малки деца. Ние упражняваме известен контрол върху поведението им, а също и върху това на какво ги учим и как те се научават какво да чувстват по отношение на себе си. Но след като поотраснат, много бързо и болезнено разбираме колко слаба е била властта ни над тях.
Ако нямаме контрол над нещо, значи не можем да сме напълно отговорни за него.
Колко често поемаме отговорност за другите или за последствия, които ни убягват? Представата за контрола е от особено значение, за да се разбере моделът на съществуването и да се добие себеуважение. Докато подхранваме илюзията за контрол и се чувстваме отговорни за онова, което ни се изплъзва, не можем да бъдем в контакт с реалността на живота и да сме господари на себе си
Важно е да се отбележи
че номер едно от споменатите по-горе две неща – изборът какво да чувстваш по отношение на себе си – не определя „как се чувстваш”, нито пък „чувствата ти изобщо”. Какво да изпитваш спрямо себе си, е избор и е под твой контрол.
Чувствата не са въпрос на избор и не могат да бъдат контролирани.
Навсякъде и винаги носим в себе си всичките си чувства. Може да ни обземе например тъга, без да знаем защо. Един и същ външен стимул е в състояние да предизвика различни усещания. Да речем, ти се чувстваш съвсем нормално, разхождайки се по оживена улица, и се случва така, че за малко да те бутне кола. Можеш да изпиташ гняв, тъга, примирение, или пък комбинация от тези чувства. А ако си в достатъчно добро настроение, може просто да се зарадваш на късмета си, че не са те блъснали. Чувствата ти се пораждат спонтанно и не са под твой контрол.
В състояние си да контролираш избора какво да чувстваш спрямо себе си, да избереш дали да се обичаш, или не. След като си направил своя избор, поведението ти ще следва твоите чувства. Ако си избрал да се обичаш, ще се отнасяш с любов и нежност към себе си. Ще приемаш, ще прощаваш и ще проявяваш внимание към собствената си личност. Ако си избрал да не се обичаш, или не желаеш да правиш избор (което също е вид избор), поведението ти ще отговаря на възпитанието ти и ти ще пренебрегваш себе си, ще се критикуваш, ще се обвиняваш, ще търсиш външни причини и ще очакваш да си съвършен. Ти решаваш как ще се държиш към себе си.
Да се отнасяш зле само защото и светът е враждебен, не е извинение.
Не е възможно да контролираш как светът да се отнася към теб.
Обратното обаче е във властта ти. Можеш да владееш своето поведение не само към себе си, но и към другите. Помни, поведението не е чувство. То е съзнателният израз на чувствата и е под твой контрол.
Моля те, забележи и не забравяйте, че контролът над другите не е включен в списъка на нещата, които са ти подвластни. Това не е пропуск, а реалност.
Какво е себеуважение?
Съществуват много определения, но общото между тях е идеята да цениш себе си. Това предполага да се обичаш, да се зачиташ, да поставяш на първо място себе си и нуждите си. Себеуважението означава да се държиш на положение. Не само да се обичаш, а и непрестанно да действаш с любов и грижовност към своята личност.
Най-добрият и лесен начин да разбереш какво значи себеуважение е да си представиш, че обичаш силно някого, искаш непрестанно да го виждаш, да си говорите, да прекарвате времето си заедно. Ти мислиш за този човек с любов и се стремиш да правиш неща, които му доставят удоволствие. За теб той е най-важният на света и би сторил всичко, за да го разбере. Сега се постави на мястото на любимия и се отнасяй по същия начин към себе си. Това е себеуважение.
Да се обичаш и да се грижиш за себе си, е пълна противоположност на онова, което са ни учили да мислим и правим.
Внушавали са ни да ценим другите и/или външните фактори и да измерваме собствената си стойност според това какво притежаваме или колко сме обичани. Такава е характеристиката на слабото Его: стойността ни сякаш е поверена на някой друг извън нас и следователно се изплъзва от контрола ни. Когато оценката ни за себе си зависи от нечия обич, от получаването на подходящата работа, от правенето на достатъчно пари, или от „успеха” ни, сме изправени пред сериозния риск да се чувстваме несигурни и в крайна сметка да изпитаме усещането за провал. Всичко, което е външно спрямо нас, е временно. То не е наше и ние не можем да го задържим.
Ако отношението ни към самите нас варира според тези външни белези, ако се чувстваме ценени само защото сме обичани или сме имали шанса да попаднем на нужното място в нужното време, какво ли ще стане, когато всичко това се разклати и изгубим своите устои? Уважението към собствената личност се стопява вследствие на промените във външните обстоятелства. Чувстваме се изоставени, депресирани и без никаква стойност. Това е лудост, въпреки че обикновено такъв е „нормалният” начин на живот. Всичко се променя! Защо да рискуваме себеуважението заради нещо, което е извън нас?
Помни:
ние можем да контролираме само чувствата по отношение на себе си, а също и своето поведение, основано на тях. Ако изберем да се обичаме и да се отнасяме с любов към себе си, да ценим собствената си личност, ще имаме контрол над самите нас. Не бива да губим себеуважение.
Истински успешен би бил тестът за наличието му, когато нищо не върви както трябва в този луд свят, който сякаш се обръща с главата надолу, изплъзва ни се всичко, на което държим, и въпреки това се обичаме и знаем, че сме обичани. Да се отнасяме към себе си с внимание, по родителски загрижени и с любов тогава, когато сме в трудно положение или пък измъчвани от болка, точно както бихме постъпили спрямо някой друг в подобна ситуация – ето това означава да изпитваме и да проявяваме себеуважение.
Защо себеуважението не ми е естествено присъщо?
По всяка вероятност не би било така, ако родителите, учителите, приятелите, които също са лишени от себеуважение, не ни го отнемаха по най-суровия начин.
То е, защото западният модел е съсредоточен върху властта, контрола и постиженията, а ние сме били отличници, що се отнася до възприемането на всичко, присъщо за слабото его.
Научили сме се да се безпокоим за това какво мислят другите за нас, да се харесваме на онези, върху които желаем да въздействаме. Да вярваме, че не ние сме важните и достойните, а хората, които ни заобикалят. Внушили са ни също така, че ако безкористно обичаме другите, автоматически ще доловим нуждите им, че да обичаш другите означава да се грижиш за техните нужди. Предполага се, че и обратното е вярно, тоест тези, които ни обичат, ще задоволяват нашите потребности.
Втълпявали са ни нещо, което просто не е истина.
Възпитателите ни дори не са ни предоставили възможността да изберем дали да се научим на себеуважение, което е точно противоположното на гореописания модел.
В детството са ни повтаряли, че да обичаме себе си е егоистично,
че води до самомнителност и нарцисизъм и че в такъв случай никой не ще пожелае да принадлежи към обкръжението ни. Църквата, родителите, училището са без изключение институции за контрол — контрол върху нас! Институциите се нуждаят от хора, вярващи в тях й следващи правилата им. Становището, че човекът по природа не е добър и трябва да бъде контролиран, за да се впише в обществото, е породило страха от това да се позволи на индивидите да обичат себе си и да повярват, че биха били добри, ако бъдат оставени без надзор. Западният модел, който насажда у нас принципите на слабото его, е модел на убеждението, предлагайки ни сякаш начин да контролираме чувствата и поведението на другите, като се грижим за тях и ги обичаме повече от себе си. Това просто не се получава.
ОНЛАЙН ВИДЕО КУРС: УВЕРЕНОСТ И САМОУВАЖЕНИЕ – Авторска програма от Милена Голева
Ако ние не можем или сме избрали да не обичаме себе си, как тогава да вярваме, че бихме могли да бъдем обичани?
Ако цялата ни любов и уважение са фокусирани върху другите, как да се чувстваме цялостни, завършени и обичани от самите нас? И ако не изпитваме добри чувства по отношение на себе си, как да проявим най-добрата си същност? Никой не може да бъде пълноценен, пренебрегвайки собствената си личност.
И най-накрая, ако следваме този модел и обичаме другите повече, отколкото себе си, и ако в отговор не получаваме от тях толкова, колкото даваме, как да не се почувстваме измамени и засегнати? Хората, които имат усещането, че са измамени, че са станали обект на злоупотреба, че са се възползвали от тях, не са сред онези, които могат лесно да бъдат обичани – нито от другите, нито от самите себе си. Очаквайки околните да ни обичат и да се грижат за потребностите ни, ние ги натоварваме с непосилно бреме. Никой друг не може да знае точно от какво имаме нужда в дадения момент! Никой не е в състояние да ни обича по начина, по който искаме! Никой не може да направи за нас това, на което ние сме способни и от което се нуждаем.
Себеуважението означава ли егоизъм?
Буквално възприето, да. Но само ако егоизмът се определя като полагане на грижи за себе си, или „себе-любие”. Според дефиницията, срещаща се в речниците, егоизмът е „твърде голяма загриженост за собственото благополучие”. Наблягам на твърде голяма, защото обикновено го тълкуваме като каквато и да било загриженост.
Западният модел ни е научил, че да си егоист е ужасно, и в много отношения понятието егоизъм сякаш се бърка с егоцентризъм.
Егоцентричен се определя като „инертен или неподвижен, център, около който се движи всичко друго; ангажиран със или концентриран само върху собствените работи”.
Каква е разликата между „егоизъм” и „егоцентризъм”?
Егоизмът, себе-любието, в смисъла на себе-уважение, характеризира твоята връзка с теб самия. „Себе”то не е центърът, около който се въртят останалите. От никого другиго не очакваш да те възприеме като център на каквото и да било. Себе-любието е проявление, засягащо теб лично. Ударението пада върху полагането на грижи за теб самия. Можем да престанем да се стремим да сме Слънцето, около което другите се въртят, и да се задоволим да бъдем звезди, светещи със собствена светлина.
Сякаш никоя друга представа не е толкова трудна за възприемане, не предизвиква толкова много спорове и не е така дълбоко проникнала в съзнанието ни като тази, че да си егоист е лошо.
Парадоксът е, че хората, които смятаме за егоисти – тези, които твърде много са ангажирани със собственото си благополучие, нарцистичните личности, са едни от най-несигурните и най-егоцентричните.
Те са изцяло лишени от себеуважение и не могат да се грижат за своите нужди, нито пък да се обичат. Прекарват времето си, фокусирани върху това как да контролират другите и да бъдат в центъра на техния живот. Енергията им е насочена към външното и се чувстват опустошени, когато най-накрая бъдат изоставени. Тези така наречени егоисти въплъщават всички признаци на слабото его и са пълна противоположност на себе-любивите хора, заредени със себе-уважение.
За да обичаме себе си, трябва да се познаваме.
За да удовлетворим собствените си нужди и желания, първо следва да знаем от какво се нуждаем и какво искаме. Как може да стане това, ако не фокусираме вниманието върху себе си? Бъди себе-любив. Погрижи се за твоето ценно себе. Никой друг не може да го направи, поне не по начина, по който ти се иска и ти е потребно.
Обичам и харесвам себе си – водена медитация от Милена Голева ще те научи да обикнеш себе си и своята собствена вътрешна същност!
Може ли прекомерното себеуважение да доведе до егоцентризъм?
Не. Себеуважението не може да бъде прекомерно. Това е процес, а не цел, нито пък придобивка. То е нещо, което практикуваш всеки ден. Себеуважението е чувство по отношение на теб самия, съчетано с поведение спрямо себе си. Означава да се чувстваш сигурен, обичан, силен и способен. Понякога ще се чувстваш не толкова сигурен, обичан или способен. Това са моментите, в които ще си по-уязвим, що се отнася до „слабото его”, и ще изпитваш желание другите да те поставят в центъра на живота си и да удовлетворяват нуждите ти.
Егоцентризмът се появява, когато липсва достатъчно себеуважение.
Най-добрата съпротива срещу потребността другите да се грижат за теб е сам да даваш на себе си дори повече от това, което искаш да получиш. Ако се нуждаеш от внимание, бъди щедър и си отдели. Ако ти е необходимо да чуваш комплименти и да те възхваляват, възхвалявай се и се ласкай. Кажи си точно това, което копнееш да чуеш. Ако не вярваш на себе си, как ще повярваш, когато някой друг го изрече?
Като обсипваме себе си с онова, от което се нуждаем — било то възхвали, подаръци или доброта, като се чувстваме задоволени, цялостни и сигурни, — сме по-склонни да се отнасяме с любов и към другите.
Имаме повече енергия да правим необходимото за себе си и за околните. Приемаме по-лесно собствените си грешки, както и чуждите. Всичко сякаш става по-просто и нещата се подреждат по-добре. Не се разстройваме, ако хората не вършат или казват това, което искаме, защото се чувстваме ненакърними.
Може би този парадокс би могъл да бъде обяснен метафорично.
Представи си, че всеки има вътре в себе си две кутии за бисквити. Едната е за нас самите, а другата — за хората, които ни обграждат. Учили са ни, че трябва да пълним кутията за другите и ние печем купища бисквити с тази цел. Възпитали са ни, че не бива да слагаме в собствената си, нито дори да помисляме за подобно нещо. Според онова, което са ни втълпявали, ако продължаваме да печем бисквити за другите, и нашата кутия ще е пълна, защото се предполага, че те пък ще се погрижат за нас и всички ще сме щастливи. Но в действителност не е така. Обикновено кутията ни е празна и ако все пак някой пусне нещо в нея, то не е точно това, което бихме искали в дадения момент. Нищо чудно, че започваме да се чувстваме лишени, негодуващи и сърдити, защото гледаме как другите ядат бисквитите, които ние сме изпекли.
Изходът от парадокса е толкова прост:
напълни собствената си кутия точно с това, което искаш, а остатъка сложи в другата. Дръж кутиите си пълни. Научи членовете на семейството си първо да мислят за своите кутии. Така всеки ще спечели.
Как мога да се науча на себеуважение?
Най-сигурният начин да усвоиш нещо ново е да си потърсиш добър учител. Не е лесно да се намерят учители по себеуважение. Разбира се, не всички психотерапевти, свещенослужители или съветници могат да те научат как да обичаш себе си. Ще ти трябва ролеви модел, който практикува онова, на което те учи – някой, който в действителност знае как да обича себе си и също така как да ти предаде това умение. Себеуважението е умение, което може да се научи. Малцина са онези, които стигат до него по естествен път. Помни, теб са те учили как да не обичаш себе си и сега трябва да се пренастроиш.
Представи си, че ще усвояваш някакво ново умение. Ако наистина си решил и ти е нужно, ще успееш. Много по-лесно е да научиш нещо за пръв път, отколкото да си го възприел погрешно и после да внасяш корекции. Например, изучавал си чужд език, но след няколко години си открил, че учителят ти има ужасен акцент и съответно твоето произношение е неправилно. За да бъде поправено стореното, трябва да започнеш отначало. Това е много по-трудно, отколкото да научиш нещо правилно от първия път. Много по-трудно, но не невъзможно, ако намерението ти е твърдо.
Себеуважението е научаване наново какво да мислиш по отношение на себе си и как да се отнасяш с любов към своята личност.
Безспорно би било далеч по-лесно и по-естествено да усвоиш умението да обичаш себе си още като дете, когато процесът на възприемане е необременен. За жалост това не се случва с повечето от нас, защото липсват подходящи учители и ролеви модели. И така, трябва да приемем, че са ни учили погрешно, въпреки че ние нямаме вина за това, нито пък учителите ни, които също са били подложени на погрешно възпитание. А да се сърдим и негодуваме, означава да си губим времето и да удължаваме усвояването на умението в настоящето.
Започни с непоколебимото убеждение, че трябва да се научиш на себеуважение.
Ако силно желаеш, ще успееш. Когато човек е много отчаян, може да се научи на всичко. Бъди отчаяно решителен. След това си намери ролеви модели – хора с ясно изразено себеуважение.
- Те няма да ти говорят за това колко много обичат себе си или колко са знаменити.
- То ще проличи по умиротворената им, ненатраплива сила
- по окуражаващото и поощряващо поведение спрямо другите.
- Подобни личности изглеждат уверени и уравновесени,
- признават и често се смеят над собствените си слабости и грешки.
- Не се надсмиват над другите и не съдят.
- Те са по-толерантни и приемащи и себе си, и останалите.
- С тях човек се чувства добре.
За теб е от голямо значение да контактуваш с хора, които те приемат какъвто си в момента и те насърчават да изпитваш добри чувства към себе си.
След като си намерил ролевите си модели, а сред тях може да има терапевт, учител, твой роднина или приятел, внимателно ги наблюдавай. Как се справят те с отхвърлянето? Стремят ли се да са съвършени? Какво правят, когато допуснат грешка? Как се отнасят към многото несправедливости в живота? Питай ги. Гледай ги. Слушай ги и се учи от тях. Но не очаквай да знаят всички отговори. Нито да се нагърбят с твоята болка или пък да те променят. Добрите ролеви модели са търпеливи и обичащи учители, чието себеуважение не зависи от теб. Те не са съзависими.
И най-накрая бъди готов да практикуваш. И да правиш грешки. И да си несъвършен. Себеуважението е човешко качество и стремеж за цял живот. То не е „бързодействащо хапче”. Това е начин да съществуваш в света, позволяващ ти да се опознаеш и да се погрижиш за себе си.
Източник: “Джобен Психотерапевт” от Сузана Макмахън, Издателство Колибри
Прочети също: Как да не приемаме нещата лично
