Posts Tagged: мисли

УРОЦИТЕ НА БУДА

Сидхарта Гаутама Буда, наричан само Буда, е духовен учител от Индия, който поставя началото на будизма. Знаете ли, че “буда” всъщност е титла, която се дава на първото духовно пробудило се същество в една ера, т.е. значи “пробуденият, просветеният на нашата епоха“. Смята се, че Буда е живял около 563 пр.н.е. Неговите съвети са предавани от поколение на поколение, докато 4 века след смъртта му са записани за първи път, за да стигнат и до нас. Да си припомним заедно някои от тях…

1.За настоящето
Не живей в миналото, не мечтай за бъдещето, концентрирай съзнанието си върху настоящия момент.
Тайната на здравия дух и тяло е да не скърбиш за миналото, да не се притесняваш за бъдещето, да не живееш с очакването за предстоящи проблеми. Живей в настоящия момент мъдро. Изживявай го пълноценно.

2. За споделянето
Хиляди свещи могат да бъдат запалени от една свещ и това няма да намали нейния живот. Така и щастието не намалява, когато се споделя.

3.За силата на мислите
Нашите мисли ни оформят. Ние ставаме такива, каквито са мислите ни. Те оформят нашия свят.

4. За гнева
Да се гневиш е като да стискаш горещ въглен, надявайки се да хвърлиш по някой друг – този, който ще се изгори, си ти.
Няма да бъдеш наказан за своя гняв. Ще бъдеш наказан от своя гняв.

5. За търпението
Каната се пълни капка по капка.

6. За истината
Има само две грешки, които човек може да направи по пътя към истината – да не го извърви докрай и никога да не тръгне по него.

7. За пътя
Не можеш да извървиш пътя, освен ако ти самият не си се превърнал в пътя.

8. За спасението
Никой не може да ни спаси, освен ние самите. Ние сме тези, които трябва да извървим пътя към своето спасение.

9. За думите
Езикът е като остър нож – убива, без да пусне кръв.

10. За постоянството
Никога не гледам какво е постигнато. Винаги гледам към това, което остава да бъде направено.

11. За прошката
Да разбереш всичко значи да простиш за всичко.

12. За съмнението
Нищо не е така унищожително както навика на съмнението. Съмнението разделя хората, разрушава приятелствата, отрява отношенията. То е като меч, който убива.

13. За собствения път
Не върви след никого. Върви само след себе си.

14. За бездействието
Не е достатъчно да бъдеш добър човек, ако не правиш нищо.

15. За съдбата
Не вярвам в съдбата, която се стоварва върху човека, без значение какво прави той. Вярвам в съдбата, която се стоварва върху онези, които не правят нищо.

16. За разума
Не вярвайте на нищо, независимо къде сте го прочели или кой го е казал, дори аз да съм го казал, освен ако то не е в съгласие с вашия собствен здрав разум и ум.

17. За собственото “Аз” и другите
Победата над собственото “Аз” е по-добра от победата над всички други хора. Никой не може да превърне в поражение победата на човека, който е превъзмогнал себе си.
Можеш да победиш хиляди мъже в жестока битка, но само онзи, който победи себе си, е най-доблестният победител.
Не се занимавай с чуждите грешки и постъпки, нито с чуждото нехайство, а осъзнай собствените си постъпки и собственото си нехайство.
Нека всеки човек насочи първо себе си към това, което е правилно, и едва тогава да учи другите.

18. За промяната
Да се учиш, значи да се променяш.

19. За свободата
Научи се да даваш свобода; това е ключът към щастието.
Пусни на свобода това, което най-много обичаш; ако се върне при теб, твое е за цял живот.

20. За страховете
Цялата тайна на съществуването е да нямате страхове. Никога не се страхувайте какво ще стане с вас. Тогава ще бъдете свободни.

Автор: Гергана Лабова
Източник: gnezdoto.net

„ЯЙЦЕТО“ ОТ АНДИ УЕЪР

ЕДИН КРАТЪК, НО ГЕНИАЛЕН РАЗКАЗ, КОЙТО ЩЕ ВИ НАКАРА ДЪЛБОКО ДА СЕ ЗАМИСЛИТЕ…

Беше на път за вкъщи когато претърпя автомобилна катастрофа. Нищо специално, но катастрофата беше фатална. Остави зад теб жена и две деца. Беше болезнена смърт. Докторите направиха всичко по силите си, но не се получи. Тялото ти беше така натрошено, че по добре, че не се получи – повярвай ми. И тук ти ме срещна.

• „Но какво… какво се случи?“ Попита. „Къде съм?“

• „Ти умря,“ обясних ти, без излишно увъртане.

• „Имаше… камион, той поднесе и…“

• „Да,“ потвърдих аз.

• „Аз… аз съм мъртъв?“

• „Мхм, но не се чувствай зле за това. Всички умират,“ казах аз.

• Огледа се наоколо. Нищо, освен ти и аз. „Какво е това място?“ Попита. „Това ли е животът след смъртта?“

• „Нещо такова“, отвърнах аз.

• „Ти ли си Бог?“ попита ти.

• „Мда,“ Отговорих ти, „Аз съм Бог.“

• „Децата ми… жена ми,“ каза ти.

• „Какво за тях?“

• „Те ще бъдат ли добре?“

• „Това обичам да чувам,“ казах аз. „Току що умря, а се притесняваш за семейството си. Тук това е нещо хубаво.“

Погледна ме с удивление. Въобще не ти приличах на Бог. Изглеждах по-скоро като някакъв мъж. Или може би жена. Може би някакъв неясен авторитет. Повече на учител по граматика отколкото на всевишният.

• „Не се притеснявай,“ казах аз. „Те ще са добре. Децата ще те запомнят като перфектния баща. Те нямаха времето да развият презрения към теб. Жена ти ще плаче външно, но вътрешно ще бъде тайно облекчена. Да бъдем честни, бракът ти се разпадаше. Ако това е някаква утеха, тя ще се чувства много виновна, че изпитва облекчение от смъртта ти.“

• „Оу,“ каза ти. „Какво следва сега? Ще отида ли в рая, или в ада, някъде… ?“

• „Нищо подобно,“ казах аз. „Ще бъдеш прероден.“

• „Ах,“ възкликна ти. „Значи индусите са били прави.“

• „Всички религии са прави по техен си начин,“ казах аз. „Върви с мен.“

• И ти ме последва, тръгнахме заедно из нищото. Попита ме „Къде отиваме?“

• „Никъде всъщност,“ казах аз. „Просто е приятно да вървиш докато говориш.“

• „Какъв е смисълът тогава?“ Попита отново ти. „Когато се преродя ще бъда празно платно, нали? Бебе. Всички мои преживявания и опит, всичко, което съм направил през изминалите животи. Няма да има значение?“

• „Не точно!“ поправих те аз. „В себе си притежаваш всичките опит и знание от предишните ти животи. Просто в момента не си ги спомняш.“ Спрях да ходя и те хванах за раменете. „Твоята душа е много по-великолепна, красива и огромна от колко можеш да си представиш. Човешкият разум може да побере само частица от това, което всъщност си. То е сякаш да потопиш пръст в чаша с вода, за да разбереш студена или топла е тя. Поставяш малка част от себе си в съда, и когато я вземеш обратно при теб, придобиваш цялата опитност която тя носи. Ти прекара последните 48 години в човешко същество и все още не си се разгънал напълно, за да усетиш другата огромна част от твоето съзнание. Ако се задържиш достатъчно дълго тук, ще започнеш да си спомняш всичко. Но няма смисъл да правим това между различните животи.“

• „Колко пъти съм се прираждал тогава?“

• „О, много. Безброй много. И в много различни животи.“ Обясних аз. „Този път ще бъдеш китайско селско момиче през 540-а година след Христа.“

• „Чакай, какво?“ запъна ти. „Изпращаш ме назад във времето?“

• „Ами, технически погледнато – да. Но времето, както ти го познаваш, съществува само в твоята реалност. Там откъдето идвам аз, нещата са различни.“

• „От къде идваш тогава?“ попита ти.

• О, разбира се,“ обясних ти „Идвам от някъде. Някъде другаде. И там има други като мен. Знам, че искаш да разбереш какво е там, но да сме честни, не би могъл.“

• „О…,“ каза ти, разочарован. „Но почакай. Ако бъда прероден на различни места в различно време, в един момент може да срещна себе си.“

• „Разбира се. Случва се постоянно. Но и в двата живота осъзнаваш само собствената си линия на живот, и не разбираш какво се случва.

• „Тогава какъв е смисълът на всичко това?“

• „Сериозно?“ попитах. „Наистина? Питаш ме за смисъла на живота? Не е ли малко изтъркано вече?

• „Мисля, че е разумен въпрос,“ настоя ти.

• Погледнах те в очите и ти казах. „Причината за всичко това, че създадох тази Вселена е, за да можеш ти да съзрееш.“

• „Имаш предвид човечеството? Искаш ние хората да съзреем?“

• „Не, просто ти. Направих всичко това за теб. С всеки изживян живот ти ставаш все по-голям и велик интелект.“

• „Само за мен? Ами всички останали?“

• „Няма никой друг,“ казах аз „В тази Вселена сме само Аз и Ти.“

• Втренчи празен поглед в мен и каза. „Ами… всичките хора на Земята…“

• „Само ти. Различни твои инкарнации.“

• „Почакай. Аз съм всички!?“

• „Сега вече схващаш,“ казах аз, с поощрително потупване по гърба.

• „Аз съм всяко човешко същество, което някога е живяло?“

• „Или който някога ще живее, да.“

• „Аз съм Ейбрахам Линкълн?“

• „Също и Джон Уилкс Бут,“ добавих аз. // Джон Бут – убиецът на Ейбрахам Линкълн //

• „Аз съм Хитлер?“ Каза ти си изумление.

• „Ти си и милионите хора, които той изби.“

• „Аз съм и Исус?“

• „… и всички, които го последваха.“

Остана безмълвен за известно време.

• „Всеки път когато си пожертвал някого,“ обясних аз, „всъщност си жертвал себе си. Всеки мил жест, който си направил, си направил за себе си. Всеки весел или тъжен момент, минал или предстоящ, всъщност си ти.“

Помисли си дълго време.

• „Но защо?“ Попита ти. „Защо правиш всичко това?“

• „Защото един ден ти ще станеш като мен. Защото това си ти – един като мен, мое дете.“

• „Уоу,“ изумен извика ти. „Искаш да кажеш, че аз съм Бог?“

• „Не, все още не. Ти си зародиш. Все още растеш. Когато изживееш всеки човешки живот през вечността, ще станеш достатъчно голям за да се родиш.“

• „Значи казваш, че цялата вселена е само…“

• „Яйце.“ Довърших аз. „А сега е време да започнеш своя нов живот.“ И те изпратих по пътя…

„Космосът е в нас самите;
направени сме от звездите.
Ние сме начинът на космоса да опознае себе си“ – Карл Сейгън

Автор: Анди Уеър

източник: fresh-science.com

ЗАЩО В ЖИВОТА НИ ИДВАТ ТРУДНИ ВРЕМЕНА?

Понякога се чудим, не може ли винаги всичко в живота ни да бъде хубаво? Защо са ни трудностите?

Но вселената е по-мъдра от нас. Ако винаги всичко е лесно и хубаво, ние ще престанем да го ценим, ще спрем да се радваме и да се усъвършенстваме и напълно ще забравим за Бога.

„Ако в живота ви идва дъжд, съсредоточете се върху цветята, които ще разцъфнат благодарение на него.“

Спомнете си историята на древен Египет. Имало години, когато Нил излизал от коритото и потапял всичко, а хората понасяли глад и бедствия години наред. После обаче идвали плодородни години. Тогава всички се радвали.

Така е и в живота ни – пoнякога се случва нещо извънредно, което в последствие се оказва, че е подготвяло почвата за нещо важно и значимо.

Когато вали дъжд, ние можем да се ядосваме, че ще се измокрим, че навсякъде се образуват локви, че става кално… И мислейки така, дъждът се превръща за нас в бедствие. Но можем да погледнем и по друг начин.

Благодарение на него растат плодове, зеленчуци, цветя. Така се отнасят например в Сицилия и наричат дъжда „благословена вода“.

„Обикновено именно предизвикателствата по пътя ни показват кои сме всъщност.“

Всички трудности ни правят по-добри, по-силни и по-чисти, ако съумеем да останем себе си и да не падаме духом. Ако обаче изпаднем в униние и депресия, ако проклинаме съдбата си, това ще бъдат просто едни ужасни периоди, които не водят до никъде и нищо не променят.

Спомнете си за Виктор Франкъл, който попада в концентрационен лагер и не само оживява, а този период се превръща в основа за неговата работа като психолог след войната, период на вътрешна трансформация. Въпреки годините на страдание в лагерите на смъртта, където загиват всичките му близки – майка му, баща му, брат му и бременната му съпруга, – Виктор не престава да вярва, че животът има смисъл. А какво е да преживееш ужаса на концентрационния лагер в сравнение с днешните трудности и проблеми, които ние преживяваме…

Трудностите могат да разкрият нещо дълбоко скрито в нас, наши таланти и черти от характера, до които иначе не бихме достигнали сами. А помните ли историята на Ник Вуйчич, който е роден без ръце и крака, а днес не само води пълноценен и смислен живот, но и е един от най-популярните оратори, който вдъхновява милиони хора по света. Вероятно нямаше да стане това, което е, ако се беше родил като всички други деца.

Актрисата Чарлийз Терон се разделя с голямата си мечта да бъде балерина след сериозна травма на коляното, но променяйки посоката на своя житейски път, се превръща в една от най-популярните холивудски звезди.

Трудностите, изпитанията и дори трагедиите понякога се превръщат в предвестник на нещо голямо и важно в живота ни, в намирането на правилния път. Те сякаш се превръщат в указателни табели, които посочват пътя на заблудил се пътник…

Тежките моменти ни помагат и за това, да разберем, че винаги има някой, който да се погрижи за нас. Просто ако му позволим.

„Ако Бог е с теб, от какво тогава се страхуваш? А ако не е с теб, то тогава на какво се надяваш?“

Понякога в живота ни се случват тежки и сериозни кризи във всички области на живота, просто за да се обърнем към Бога. Получавали сме малки подсказки, леки потупвания по рамото, но сме оставали безчувствени към Бога… Тогава идват сериозните изпитания.

Казват, че най-напред Бог разговаря с нас като любовен шепот, после се появява гласът на съвестта и накрая идват страданията. Ако ние се научим да чуваме шепота и дори гласа на съвестта, то и страданията ще бъдат много по-слаби.

А Бог е добър и щедър.

Източник: gnezdoto.net

Отхвърляйки бащата…

При първата среща (момче на 6 години, тежко невротично разстройство):
– С кой живееш?
– С мама.
– А татко?
– Него го изгонихме.
– Как така?
– Разведохме се с него… той ни унижава… той не е мъж… провали най-хубавите ни години…

При първата среща (тийнейджър на 14 години, тежки мигрени, припадъци, противозаконно поведение):
– А защо не си нарисувал баща си, нали сте едно семейство?
– Него по-добре изобщо да го нямаше, такъв баща…
– Какво искаш да кажеш?
– Той провали целия живот на майка, държи се като свиня… сега не работи…
– А към теб лично как се отнася баща ти?
– Ами, не се кара за двойките…
– … и това е всичко?
– Всичко, … какво от него?… дори парите за развлечения сам си изкарвам…
– А как ги изкарваш?
– Плета кошници…
– А кой те научи?
– Баща ми… той много неща ме е научил и риба мога да ловя… мога да карам кола… малко, из селото… ето, пролетта измазахме лодката с катран, с баща ми ще отидем на риболов.
– Как седиш в една лодка с човек, който е по-добре да го няма на този свят?
– … ами, с него имаме такива… интересни отношения… когато майка замине, на нас ни е хубаво…. тя не се разбира с него, а аз мога и с майка и с татко да се разбирам, когато не са заедно…

При първата среща (момиче на 6 години, проблеми с общуването, не внимава, нощни кошмари, заекване, гризе си ноктите…):
– Защо си нарисувала само мама с братчето, къде сте баща ти и ти?
– Ами, ние сме на друго място, за да може мама да е в добро настроение…
– А ако всички сте заедно?
– Това е лошо…
– Как е лошо?
– … … (момичето плаче)
След известно време:
– Само не казвайте на мама, че обичам и татко, много…

При първата среща (тийнейджър с тежки невротични нарушения):
– … Вашият син наистина ли вярва, че баща му е починал?
– Да! Ние специално му го казахме,… а то, не дай Боже, да поиска да се срещне с него, после не може да излезем на глава… но ние с бабата само добри неща говорим за бащата, за да не се тревожи и да се стреми да стане добър човек.

При първата среща (момче на 8 години, тежка депресия и множество други заболявания):
– … Ами татко?
– Не знам…
Обръщам се към майката:
– Вие не говорите ли за смъртта на бащата?
– Той знае, говорили сме за това…. (майката плаче), той дори не пита и снимки не иска да гледа.

Когато майката излиза от кабинета питам момчето:
– … на теб интересно ли ти е да научиш за татко си?
Момчето се оживява и за първи път ме поглежда в очите.
– Да, но не трябва…
– Защо?
– Мама пак ще се разплаче, не трябва.

За времето, през което съм работила с деца в своята практика съм се сблъскала със следните факти:

• Децата обичат своите родители еднакво силно независимо от тяхното поведение.

• Детето възприема майката и бащата като едно цяло и като най-важната част от самото себе си.

• Отношението на детето към бащата и на бащата към детето винаги се оформя от майката. (Жената се явява посредник между бащата и детето, и именно тя превежда на детето: кой е баща му, какъв е той и как то трябва да се отнася към него).

Майката има абсолютна власт над детето и съзнателно или несъзнателно тя прави с него всичко, което поиска. Тази сила е дадена на жената от природата, за да може потомството да оцелее без излишно съмнение. Първоначално майката е целият свят на детето, а по-къ
но чрез себе си тя въвежда детето в света. Детето опознава света чрез майката, вижда света през очите й,
фокусира се върху това, което е значимо за майката. Съзнателно и несъзнателно
майката активно формира възприятието на детето. Майката запознава детето  бащата, тя превежда степента на значимост на бащата. Ако майката не се доверява на съпруга си, то детето ще избягва баща си.

При първата среща:
– Моята дъщеря е на 1 година и 7 месеца. Тя бяга с викове от баща си, а когато той я вземе  ръце тя плаче и се отскубва. Напоследък започна да казва на баща си: „Махай се, не те бичам. Ти си лош”.
– А какво изпитвате вие към съпруга си?
– Много съм му обидена… до сълзи.


Отношението на бащата към детето също се формира от майката
. Например, ако жената не уважава бащата на детето, то мъжът може да откаже да му обръща внимание. Често се повтаря една и съща ситуация: достатъчно е жената да промени вътрешното си отношение към бащата на детето и той неочаквано проявява желание да види детето и да участва в неговото възпитание. Това се случва дори когато бащата е игнорирал детето дълги години.

• Ако е нарушено вниманието или паметта, има неадекватна самооценка, а от поведението има какво да се желае – то в душата на детето катастрофално не достига бащата.
• Отхвърлянето на бащата в семейството често води до прояви на интелектуални и психични затруднения в развитието на детето.
• Ако е нарушена комуникативната сфера, има висока тревожност и страхове, а детето не се е научило да се приспособява към живота и навсякъде се чувства чуждо – значи не може да намери в сърцето си своята майка.
• Децата по-лесно се справят с проблемите на порастването, ако чувстват, че майката и бащата ги приемат изцяло такива, каквито са.
• Детето расте емоционално и физически здраво, когато се намира извън зоната на проблемите на своите родители – на всеки поотделно и/или като двойка. Тоест, то заема своето детско място в семейната система.
• Детето винаги „вдига знамето“ за отхвърления родител. Затова в своята душа ще се свърже с него по всякакви начини. Например, то може да повтори тежката му съдба, характер, поведение и т.н. И колкото по-силно майката не приема тези особености, толкова по-ярко се проявяват те в детето. Но веднага щом майката искрено разреши на детето да прилича на своя баща и да го обича открито в детето се появява избор: да се свърже с баща си чрез обремененостите или да го обича директно – със сърцето си.

Детето е еднакво лоялно към майката и към бащата, то е свързано с тях чрез любовта. Но когато отношенията в двойката стават тежки, детето със силата на своята лоялност и любов дълбоко се включва в тежкото нещо, причиняващо болка на родителите. То взима върху себе си толкова, че в действителност веднага много облекчава душевните страдания на единия или и на двамата родители. Например, детето може да стане психологически равно на родителите: другар или партньор. И дори психотерапевт. А може да стане и повече от тях, заменяйки психологически техните родители. Такъв товар е непосилен както за физическото, така и за психическото здраве на детето. Все пак, в крайна сметка, то остава без своята опора – без родителите си.

Когато майката не обича, не се доверява, не уважава или просто е обидена на бащата на детето, то гледайки детето и виждайки в него много проявления на бащата, съзнателно или несъзнателно дава на детето да разбере, че неговата „мъжка част“ е лоша. Тя сякаш казва: „Това не ми харесва. Ти не си мое дете, ако приличаш на баща си.“ И от любов към майка си и още по-точно от дълбок стремеж да оцелее в дадената семейна система детето все пак се отказва от баща си, а следователно и от мъжкото в себе си.

За подобен отказ детето плаща твърде висока цена. В душата си то никога не си прощава това предателство. И задължително ще се накаже за това с провалена съдба, лошо здраве, неуспех в живота. Да живееш с тази вина е непоносимо, дори и ако тя не винаги е осъзната. Но това е цената за неговото оцеляване.

За да усетите какво се случва в душата на детето, опитайте се да затворите очи и да си представите двамата най-близки за вас човека, за които вие можете, без да се замисляте, да дадете живота си. А сега и тримата, здраво държейки се за ръце, се озовавате в планината. Но планината, на която стоите, неочавано рухва. И се оказва, че вие по чудо сте се задържали на скалата, а двамата ви най-близки хора са увиснали над пропастта, държейки се за ръцете ви. Силите ви свършват и вие разбирате, че няма да може да изтеглите и двамата. Може да спасите само единия. Кого ще изберете? В този момент майките като правило казват: „Не, по-добре да умрем всички заедно. Това е ужасно!“ Наистина, така би било по-лесно, но условията в живота са такива, че детето трябва да направи невъзможен избор. И то го прави. По-често на страната на майката.
„Представете си, че все пак сте пуснали единия човек и сте изтеглили другия.
– Какво ще чувствате към този, който не сте могли да спасите?
– Огромна, изпепеляваща вина.
– А към този, заради който сте направили това?
– Ненавист”.

Но природата е мъдра – в детството темата за гнева към майката е под жестоко табу. Това е оправдано, защото майката не само дава живот, тя също го поддържа. След отхвърлянето на бащата майката остава единственият човек, който може да ни поддържа в живота. Тогава изразявайки своя гняв може да срежем клона, на който седим. Затова този гняв се обръща навътре (автоагресия). „Аз се справих лошо, предадох татко, не направих достатъчно, за да…. аз и само аз. Мама не е виновна – тя е слаба жена.“ И тогава започват проблемите с поведението, с психическото и физическото здраве.

Мъжкото е много повече от приликата със собствения баща. Мъжкият принцип е законът. Духовността. Честта и достойнството. Чувството за мярка (вътрешното усещане за уместност и навременност). Социалната самореализация (работата по сърце, добрият материален доход, кариерата) е възможна само, ако в душата си човекът има положителен образ на баща си.

Колкото и забележителна да е майката, само бащата може да инициира възрастната част в детето. (Дори ако самият баща не е успял да изгради отношенията си със собствения си баща. За процеса на инициация това не е толкова важно.) Вие навярно сте срещали възрастни хора, които са инфантилни и безпомощни като деца? Започват много неща едновременно, имат много проекти, но така и не довръшват нито един от тях. Или такива, които се боят да започнат дадено нещо, да бъдат активни в социалната самореализация. Или такива, които не могат да кажат „не“. Или не спазват дадената дума, на тях е трудно да се разчита за каквото и да е. Или такива, които постоянно лъжат. Или такива, които се боят да имат собствена гледна точка, съгласяват се с другите въпреки своята воля, „клякайки“ пред обстоятелствата. Или обратното, такива, които се държат предизвикателно, воюват със заобикалящия ги свят, противпоставяйки се на другите хора, правейки всичко напук или дори се държат противозаконно. Или такива, за които е много трудно да живеят в социума, всичко е „прекомерно“ и т.н. Всички тези са хора, които не са имали достъп до своя баща.

Само близко до баща си малкото дете за първи път учи границите. Собствените граници и границите на другите хора. Границите на позволеното и непозволеното. Своите възможности и способности. Близко до баща си детето чувства как действа законът. Неговата сила. (С майката отношенията се основават на различен принцип: без граници, пълно сливане). За пример може да си спомните поведението на европейците (в Европа е силно изразен мъжкият принцип) и на руснаците (в Русия е силно изразен женският принцип), когато те се оказват в едно пространство. Европейците, на каквото и малко пространство да се окажат, интуитивно се разместват по такъв начин, че никой на никого да не пречи, никой да не нарушава ничии граници и дори ако това е пространство, препълнено с хора за всеки остава място за неговите интереси. Ако се появят руснаци, те ще запълнят всичко със себе си. Вече за никой няма да има свободно място около него. Така със своето поведение те разрушават чуждото пространство, тъй като нямат свои собствени граници. Започва хаос. И точно това се случва, което представлява женското без мъжкото.

Именно в мъжкия поток се оформят достойнството, честта, волята, целеустремеността, отговорността – високо ценени човешки качества във всички времена.

С други думи децата, които майката не е допуснала до бащиния поток (съзнателно или несъзнателно) не могат леко и естествено да събудят в
себе си уравновесения, възрастния, отговорния, логичния, целеустремения човек – сега се налага да се полагат огромни усилия. Тъй като психически те са си останали момчета и момичета, и така и не порастват в мъже и жени.

Така за решението на майката да отдели детето от бащата, човек плаща цял живот невероятно висока цена. Сякаш той е загубил благословията на живота.

 


„Ако жената уважава мъжа, а мъжът уважава жената децата също изпитват уважение към себе си. Който отхвърля мъжа (или жената), той отхвърля него (или нея) в децата. Децата възприемат това като лично отвхърляне.“

– Берт Хелингер

Бащата има различни, но еднакво значими роли както за сина, така и за дъщерята. За момчето бащата е неговата самоидентификация по пол (т.е. усещането да си мъж не само физически, но и психически). Бащата – за сина това е родината, неговата „стая“.

Момчето от самото начало се ражда при човек от другия пол. Всичко, до което се докосва момчето в майката, му е чуждо по същност, различно от него самия. Майката преживява подобно чувство. Затова е забележително, когато майката успее да даде на сина си своята любов, напълвайки го с женския поток, иницииращ женските принципи, а след това го пусне с любов да отиде в родината си – при своя баща. (Между другото, само в този случай синът може да уважава своята майка и да ѝ бъде искрено благодарен). От момента на раждането до около три години, момчето се намира в полето на влияние на майката. Т.е. то се насища с женското: чувствителността и нежността. Способността за близки, интимни и дълготрайни емоционални отношения. Именно с майката детето се учи на емпатия (съпричастие към душевното състояние на друг човек). От общуването с нея се поражда интереса към общуване с други хора. Активно се инициира развитието на емоционалната сфера, а също така и интуицията и творческите способности – те също са в сферата на женското. Ако майката е била открита в своята любов към момчето, то впоследствие ставайки възрастен, такъв човек ще бъде грижовен мъж, нежен любовник и любящ баща.

Обикновено след третата година майката пуска сина при бащата. Важно е да се подчертае, че тя го пуска завинаги. Да го пусне означава, че тя разрешава на момчето да се изпълни с мъжкото и да бъде мъж. И за този процес не е толкова важно дали бащата е жив или мъртъв. Бащата може да има друго семейство, да е далеч или да има тежка съдба. Случва се и биологичният баща да го няма и да не може да бъде до детето. Тогава има значение това, което майката чувства в душата си към бащата на детето. Ако жената не може да се съгласи нито с неговата съдба, нито с него като с правилния баща на нейното дете, то момчето получава доживотна забрана за мъжкото. И дори правилна среда, в която то да се завръща не може да компенсира тази загуба за него. Момчето може да се занимава с мъжки спортове, вторият съпруг на майката може да е забележителен и мъжествен мъж, възможно е дори да има дядо или чичо, които са готови да общуват с детето, но всичко това ще остане на повърхността само като форма на поведение. В душата си детето никога няма да се осмели да наруши майчината забрана. Но ако жената все пак успее да приеме бащата на детето си в своето сърце, то детето несъзнателно ще почувства, че мъжкото е нещо добро. Майката е дала своята благословия. Сега, когато срещне в живота си мъже: дядото, приятелите, учителя или новия съпруг на майката, момчето ще може чрез тях да се изпълни с мъжкия поток. Който той ще вземе от своя баща.

Единственото, което има значение, е какъв образ има в душата на майката за бащата на детето. Майката може да допусне детето до бащиния поток само при условие, че в душата си тя уважава бащата на детето си или поне се отнася добре към него. Ако това не се случва, тогава е безполезно да се казва на съпруга: „Отиди да поиграеш с детето. Отидете да се разходите заедно“ и т.н., защото бащата няма да чуе тези думи, точно както и детето. Въздействие има само това, което е прието в душата. Благославя ли майката бащата и детето да имат взаимна любов един към друг? Изпълва ли се майчиното сърце с топлина, когато тя вижда колко детето прилича на своя баща? Когато бащата получава признание момчето започва активно да се изпълва с мъжкото. Така развитието тръгва по мъжкия модел с всички мъжки особености, навици, предпочитания и нюанси. Т.е. сега момчето много започва да се различава от майчиното женско и все повече започва да прилича на бащиното мъжко. Така порастват мъже с изразено мъжко в себе си.

При дъщерите този процес протича различно. Момичето също до три години се намира с майката, напълвайки се с женското. Когато стане на около три-четири години тя минава под влиянието на бащата и се намира в полето на неговото внимание до около шест-седем години. През това време активно се инициира мъжкото: волята, целеустрменността, логиката, образното мислене, паметта, вниманието, трудолюбието, отговорността и т.н. И най-вече, именно в този период се залага разбирането, че момичето се отличава от баща си заради своя пол. Това, че дъщерята прилича на майка си и скоро ще стане такава красива жена като своята майка. Именно в този период дъщерите обожават своите бащи. Активно проявяват признаци на внимание и влечение към бащите си. Добре е, ако майката подкрепя това, а бащата успее да покаже на дъщерята, че тя е прекрасна и той я обича. По-късно именно този опит от общуването с най-важния мъж в живота ще ѝ позволи да се преживява като привлекателна жена. Дъщери, които не са допуснати своевременно до бащите си психически остават момичета, независимо, че отдавна са станали възрастни.

След известно време е много важно бащата да пусне дъщерята обратно при майката – в женското, и също е важно майката да я приеме. Това се случва, когато момичето започне да усеща, че бащата обича майката повече от нея и че бидейки жена, майката е по-привлекателна и по-подходяща за бащата. Това е една горчива раздяла с най-добрия мъж, но е невероятно изцеляваща. Сега в момичето са инициирани мъжките принципи, което означава, че тя може да получи много в живота. Но най-важното, тя вече има щастлив опит да бъде приета и любима за един мъж. Връщайки се при майката сега цял живот дъщерята ще се изпълва с женското. Тази сила й дава възможност да намери добър партньор и да създаде семейство, да роди и възпита здрави деца.

Обикновено след подобно откритие майките се чувстват объркани и изпълнени с противоречия. Всички те задават едни и същи въпроси: „Какво се случва, когато не само че не обичам бащата на детето си, а дори го ненавиждам?! Него дори няма за какво да го уважавам – той е пропаднал човек! Аз трябва ли да лъжа детето, че баща му е добър човек? Та аз казвам на детето: ‘Погледни своя баща…. Моля те, само не ставай като него!’“ Или: „Когато виждам как дъщеря ми мръщи вежди точно като баща ѝ искам да убия и двамата!“.

Когато на нещата се гледа по този начин се появяват само гняв и отчаяние. Но сега става дума за детето, а не за партньорските отношения на жената. А за детето и двамата родители са еднакво значими и еднакво любими. Жената много често смесва своите партньорски отношения с родителските. За детето това е непоносимо. Жената казва на детето си: „Той е лош партньор за мен, значи той е лош баща за теб.“ Това са различни неща. Детето не трябва да бъде включвано в отношенията в двойката. Образно казано, вратата на родителската спалня трябва да остане завинаги затворена за него. Като в същото време и двамата трябва да останат напълно достъпни за него родители. Т.е. мъжът е двама различни човека – като партньор и като баща на детето. Детето нищо не знае за бащата като партньор. А съпругата не знае нищо за него като баща. Затова за жената той е само партньор, а за детето – само баща.

Майка, която не може да приеме бащата на своето дете, не може напълно да приеме и детето. Затова тя не може да го обича с безусловна любов. А тогава детето губи достъпа и до двамата си родители. Сега отношенията с майката ще бъдат тежки вътрешно. Детето или ще угажда на майката, боледувайки често (като така „изгаря“ агресията към майката) или активно ще протестира. Но нито в първия, нито във втория случай няма да има открита любов между майката и детето.

Между другото, хора, които не обичат себе си, смятат, че не са красиви и не приемат своята индивидуалност, а също и тези, които имат склонност към прекалено самоосъждане и осъждане на всички и всичко, са тези някогашни деца, чиято майка е осъждала и отхвърляла баща им в тях. Сега отношенията със самите себе си и с живота им се основават върху усвоения в детството принцип.

Но ако на жената все пак ѝ достигне смелост и любов към детето, за да не постави тежестта в партньорските отношения върху своето дете, да отдели в своята душа партньорските отношения от родителските, тогава в детето ще настъпи огромно психическо и физическо облекчение. (Много деца спират да боледуват след извършена психическа работа с тяхната майка.) Тогава, независимо от това, че родителите са се разделили или не се разбират, детето има достатъчно сили, за да продължи да живее.

Нашите предци са знаели тази закономерност: ако жената може да уважава своя съпруг, своите и неговите родители, то в такива семейства децата не боледуват, а техният живот се нарежда успешно.

Практиката ми с работа с деца, тийнейджъри и възрастни ми е показала, че най-силната човешка болка, имаща дългосрочни последици, това е болката от загубата на родителите в душата. Именно тази загуба често е причина за депресията.

Затова за облекчаване живота на детето и пълното му оздравяване е важно не толкова физическото присъствие на родителите в ежедневния му живот, колкото доброто и почтително отношение към тях в собствената му душа. Сякаш родителите никога не са изоставяли детето, а стоят зад гърба му. Стоят като ангели-хранители. И така от първия до последния ден в живота на човека. Не е случайно, че от десетте заповеди само една има обяснение и мотивиране – петата. „Уважавай баща си и майка си, за да живееш на земята дълго и щастливо.“ Именно това знание позволява на човечеството да оцелее, оставяйки духовно и физически здраво.

Само тогава, когато сърцето е изпълнено с уважение и благодарност към родителите, най-малкото за безценния дар на живота, може да се върви смело напред.

Искам да разкажа за един случай, който ярко илюстрира казаното тук. Към мен се обърнаха майка и баба на седем годишно момче. Детето имаше много тежко състояние: освен невероятно неуправляемата агресия имаше истерии, постоянна тревога, проблеми в училище, нощни кошмари, страхове, имаше и силни главоболия и мъчително усещане за втрисане по цялото тяло. Майката и бащата се бяха развели много отдавна. Детето помнеше баща си най-вече от фотографии. Целият си съзнателен живот то беше живяло с майка си и баба си. Детето беше точно копие на своя баща. Както във външения вид, така и в характера все по-често се проявяваха прилики. Единственото, което момчето беше чувало за баща си, беше това, че неговият родител е невероятно чудовище (майката и бабата не се скъпяха на епитети), а също и това, че за тяхна най-голяма мъка детето много прилича на това чудовище. И пред момчето беше поставена задачата да преодолее „злите“ качества и да стане добър човек. А при приемането пред мен седеше забележително дете, което имаше големи творчески способности, но за живота разсъждаваше така, сякаш е на не по-малко от седемдесет години. Всички заедно се заехме с работа: майката, бабата, момчето и аз. Първото, което направиха жените беше категорично да променят семейната политика.

Майката започна да разказва на сина си за това какви хубави качества има баща му. За нещата, които са били хубави в техните отношения. За това, че й харесва, че синът й прилича на баща си. Че той може да бъде абсолютно същият като своя баща. И най-важното, че синът не носи отговорност за техните партньорски отношения. И независимо от това, че те са разведени като двойка, като родители ще останат за него винаги заедно. А синът може да обича баща си точно толкова, колкото обича майка си. След известо време момчето написа писмо на баща си. Освен това постави фотография на баща си на бюрото си, а друга, по-малка, започна да носи със себе си в училище. След това в семейството се появиха допълнителни празници: рожденият ден на бащата; денят, в който бащата е предложил брак на майката; когато бащата е спечелил мач. И най-главното, сега, когато майката гледаше сина си тя с гордост казваше: „Колко много приличаш на баща си!“ Когато се състоя поредната ни среща майката сподели, че изобщо не й се е наложило да лъже – бившият съпруг наистина бил многостранна личност. А със сина започнаха да стават изумителни промени: първоначално изчезна агресията, после – страховете и болката; започна да има успехи в училище; изчезнаха злополучните втрисания; детето стана управляемо. И отново се върна към живота. “Не мога да повярвам, наистина ли бащата има такава роля?!”

Да, всеки от нас е продължение и резултат от сливането на два потока на живота: майчиното (и нейния род) и бащиното (и неговия род). Съглсявайки се с това в детето, приемайки неговата съдба такава, каквато му е дадена – ние му даваме шанс да расте. Точно това е родителската благословия за Живота.

Автор: М.В. Луковникова

Превод от руски: Виолета Спасова

Източник: espirited.com

Искам да изживея следващия си живот наобратно

Шон Мори

Искам да изживея следващия си живот наобратно. С появата си разрешавам проблема със смъртта. След това се събуждам в старчески дом и започвам да се чувствам все по-добре с всеки изминал ден. Изхвърлят ме, защото съм прекалено здрав, за да съм там, отивам да си взема пенсията, а на първия си работен ден получавам златен часовник и ми организират парти. Работя 40 години, докато не стана прекалено млад, за да се насладя на пенсионирането си.

Купонясвам, пия алкохол и си живея охолно, след което започвам гимназия. След това идва началното училище, превръщам се в дете и си играя по цял ден. Нямам никакви отговорности, ставам бебе, и идва време за раждането. След това прекарвам 9 месеца, плувайки в условия, наподобяващи тези в луксозен спа-център с централно отопление и неограничен рум сервиз. Жилището ми се увеличава с всеки ден и накрая: Voila! – приключвам като оргазъм!” 🙂

Не всяко падане е падение, но всяко падане е еволюция

“Познанието се опира не само на истината, но и на грешката” Карл Густав Юнг

Защо искаш да бъдеш идеален? Защо си мислиш, че някой го очаква от теб? Защо си мислиш, че някой под лупа следи за твоите грешки? И после, когато леко се отклониш от “идеалния” си образ като най-жестокия си съдник започваш да се самокритикуваш. Да се самообвиняваш. Да страдаш. Възможно е да преживяваш трудни времена в твоя живот. Често е възможно да грешиш. Случва се да вземаш неправилни решения. Понякога може да не си в настроение. Да се подразниш. Да бъдеш тъжен. И какво от това? И КАКВО ОТ ТОВА?

Гrise-1503340_640решките ни са само добри възможности да се учим. Те са малките невидими двигателчета, които ни карат да не спираме да се движим. Да не спираме да вървим напред. Бъди благодарен за всяка грешка, защото всяка една е оформяла стъпка по стъпка сегашната ти същност. Грешките са като шкурката, която заглажда неправилните ръбчета. И след всяка една от тях ти правиш огромна крачка в пътя си напред и нагоре.

Просто се потопи в живота. Живей го! Не се страхувай да сбъркаш. Позволи си да не бъдеш идеален. Разреши си да сгрешиш. Защото всяка твоя грешка също те отвежда в правилната посока. Дори понякога много по-бързо.

 

girl-354579_1920Единственото сигурно нещо в живота е промяната. Промяната се поражда от комуникацията между противоположностите. Ако всичко е само прекрасно, ако винаги си идеален, това е само единия полюс. Това е проявление само на един от аспектите. И тогава промяната ще спре. И изгубваш вкуса към живота. ДА! Вероятно ще бъдеш в зоната си на комфорт. Със сигурност ще се харесваш на другите. Вероятно ще се харесваш и на самия себе си. Но това е само на повърхността. Всъщност ще спреш да се развиваш. Ще спреш да провокираш себе си. Да си задаваш въпроси. Нима това е смисъла на живота ти? Да бъдеш идеален? Да се пазиш? Да внимаваш? Когато има провокации и трудности те предизвикват  движение. А движението предопределя вътрешни промени. Вътрешните промени ще трансформират реалността ти. Не се ли нарича това ЖИВОТ?

road-1072823_640Поеми дълбоко дъх. Събуди се за красотата на живота. Остани буден! Опитвай! Падай! Ставай! Вдъхновявай се! Бъркай! Но смело се пусни в потока на живота.

Няма нищо, което да объркаш. Защото каквото и да се случи, то те води към едно сигурно нещо. И това е твоята по-добра версия. Твоето по-добро аз.

Когато се взираш в грешките си ти си отправил поглед към миналото. Отправи поглед напред. Важно е накъде гледаш. Накъде си се устремил.

ХАЙДЕ! ВЪРНИ СИ ВКУСА КЪМ ЖИВОТА!

Източник: milenameditations.com

Бягайте от статута на жертва!

Уважавайте живота с неговите прелести и трудности

Фрагменти от знаменитата реч на Йосиф Бродски пред абсолвентите на Мичиганския университет на стадиона в Ан Арбър през декември 1988 г.:

  1. Старайте се да разширявате речника си и да се отнасяте с него така, както с банковата си сметка. Отделяйте му много внимание и се опитайте да трупате дивиденти. Целта не е това да подсилва красноречието ви в спалнята или по пътя към професионалния ви успех, нито да се превърнете в светски умници – макар в последствие да стане и така. Целта е да можете да се изразявате колкото се може по-пълно и точно, с една дума, целта е вашето равновесие.
    Всеки ден в душата на човек настъпват много промени, но начинът на изразяване често остава един и същ. Способността му да се изяснява изостава от опита. Чувствата, нюансите, мислите и възприятията, които остават неназовани и непроизнесени или завоалирани в приблизителни формулировки, се трупат във вътрешността на личността и могат да доведат до психологически взрив или срив.
    За да избегнете това, не е нужно да се превръщате в книжни червеи. Просто трябва да натрупате речник и да го обновявате всеки ден. Четете книги и стихове! Те са доста евтини, но дори най-скъпите струват по-малко от посещението при психиатъра.
  2. Не вярвайте твърде много на политиците — не защото често те не са много умни и са нечестни, а заради твърде увеличения мащаб на работа дори на най-добрите от тях. В най-добрия случай те могат да намалят социалното зло, но не и да го изкоренят. Колкото и съществено да е подобреното качество на живот, то винаги ще е пренебрежимо малко, защото винаги ще има дори един човек, който няма да получи изгода от това подобрение.
  3. Светът е несъвършен. Златен век никога не е имало и няма да има. Единственото, което ще се случи със света е, че той ще стане по-голям, по-многолюден, но няма да увеличи размерите си. Колкото и справедливо човекът, когото сте избрали, да дели баницата, светът няма да увеличи размерите си, а порциите със сигурност ще станат по-малки. В светлината на това твърдение или, по-скоро, в тъмнината – трябва да разчитате на домашно сготвеното от вас блюдо. Тоест да управлявате света самостоятелно или поне тази част от него, която ви е достъпна и се намира в пределите на вашите възможности.
  4. Опитайте се да бъдете скромни. И сега сме твърде много, а скоро ще бъдем още повече. Драпането за място под Слънцето със сигурност е за сметка на други, които не го правят. Това, че ви се налага да стъпвате по краката на някого не означава, че трябва да му се качите и на раменете. От тази точка ще видите човешкото море плюс тези, заели сходна на вашата позиция – видна за всички, но ненадеждна – позицията на тези, наричани богати и знаменити.
  5. Искате някога в един светъл момент да станете богати и знаменити или и двете? Не се отдавайте изцяло на тази мисъл. Да жадуваш за това, което има някой друг,   означава да загубиш собствената си уникалност. От друга страна обаче, това стимулира масовото производство…
  6. Всячески избягвайте да си приписвате статута на жертва. Колкото и ужасно да е положението, в което се намирате, се старайте да не обвинявате външните сили за това – историята, държавата, началството, расата, родителите, фазите на Луната, детството си, закъснялото сядане на гърнето и т. н. В момента, в който хвърлите вината върху нещо, вие сривате собствената си решимост за промяна.
  7. Уважавайте живота не само заради неговите прелести, но и заради неговите трудности. Те са част от играта и хубавото в тях е, че те не са лъжа. Всеки път, когато сте отчаяни или на границата на отчаянието, когато имате неприятности или затруднения, помнете – животът разговаря с вас на единствения език, който знае добре.

Източник: https://spisanie8.bg/новини/история/2895-бягайте-от-статута-на-жертва.html

Парадоксът на нашето време

Това е текст приписван на много хора – Джордж Карлин, Далай Лама, Джеф Диксън… Истинският автор е Боб Мурхед – доктор по теология и дългогодишен пастор в Сиатъл. Статията е публикувана многократно къде ли не, при това напълно заслужено. Позволяваме си отново да я публикуваме защото това трябва да бъде настолно ежедневно четиво за всеки от нас! Насладете се на всяка дума….

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост; широки магистрали, но тесен мироглед; харчим повече, но имаме по-малко; купуваме повече, но му се радваме по-малко. Имаме по-големи къщи, но по-малки семейства; повече удобства, но по-малко време. Имаме повече степени в образованието, но по-малко разум; повече знания, но по-лоша преценка; повече експерти, но и повече проблеми; повече медицина, но по-малко здраве; приемаме повече витамини, но виждаме по-слаби резултати. Пием твърде много; пушим твърде много; харчим твърде безрасъдно; смеем се твърде малко; шофираме твърде бързо; ядосваме се твърде лесно; лягаме си твърде късно; събуждаме се твърде уморени; четем твърде малко; гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.

Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си; правим големи планове да стигнем по-бързо до целта си, но всъщност правим по-малко и по-бързо даваме заден ход. Говорим твърде много; обичаме твърде рядко и лъжем твърде често. Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем; добавихме години към живота, но не и живот към годините. Бяхме на луната и се върнахме, но ни е трудно да пресечем улицата, за да се запознаем с новия си съсед. Покорихме космическите пространства, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща; пречистихме въздуха, но замърсихме душата; разцепихме атома, но не успяхме да се преборим с предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко; планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме; имаме повече оръжия, но по-малко мир; по-високи доходи, но по-нисък морал; повече партита, но по-малко забавление. Имаме повече храна, но все по-малко се чувстваме наситени. Запознаваме се с повече хора, но имаме все по-малко приятели. Полагаме повече усилия, но имаме по-малко успехи. Създаваме нови компютри, за да складираме повече информация, но общуваме по-малко; караме по-малки коли, но имаме по-големи проблеми; строим по-големи фабрики, но произвеждаме по-малко. Създаваме количество, но не и качество.

Това са времена на бързото хранене и лошото храносмилане; на високите мъже, но и на низките души; на внезапните печалби, но и на плитките взаимоотношения, на по-красивите къщи, но и повече разбити домове. Това са времена на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, на връзките за една нощ, на наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Времена, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, а вие може да го споделите или просто да натиснете “изтриване”.

Не забравяйте да отделяте повече време на тези, които обичате, защото те няма да са с вас завинаги.

Не забравяйте да казвате блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас.

Не забравяйте да прегърнете горещо човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Не забравяйте да казвате “обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувката и прегръдката могат да излекуват всяка болка, когато са от сърце.

Не забравяйте да се държите за ръце и да цените моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.

Отделяйте време да се обичате, да си говорите, да споделяте ценните мисли в ума си.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Приказка за мечтите

В началото слънчогледите не се наричали слънчогледи и си били просто едни мънички цветчета, дори малко сиви, които никой не забелязвал.
В градината те се губели сред всички рози, които надменно се перчели с пищната си хубост и ярки цветове.Розите казвали: “Ние сме много важни особи, вижте само как украсяваме най-специалните моменти от живота на хората! Нашите родители са били също тъй важни и имаме най-прекрасния цвят на земята – червения.”
Слънчогледите свеждали вечер малките си сиви цветчета и им ставало много мъчно, защото те нито украсявали нечии прекрасни моменти, нито имали омайващ аромат, нито цветът им бил нещо особено и забележимо.
През една от тези вечери наблизо се случило да премине Феята на пеперудите. Видяла ги така натъжени и замислено седнала върху капката роса на едно зелено листо.
-Защо сте тъжни? – попитала тя.
-Погледни ни, ние сме толкова дребни и невзрачни, че дори малките калинки не се спират при нас.

Феята помълчала кратко и се усмихнала:
-Да, но аз ще ви дам нещо, което другите цветя нямат. Отсега нататък вие ще можете да мечтаете. И всяка ваша мечта ще ви прави по-големи и красиви.
Изричайки тези думи, тя прелетяла покрай всяко едно от малките сиви цветчета и го посипала със златист пеперуден прах.

Сутринта Слънцето изпратило своите лъчи при цветята с молба да помогнат на една мравка.Тя само трябвало да се покатери по тях и да види къде се намира дома й, защото се била изгубила.
Розите високомерно се надули и показали бодлите си – те не общували с такива елементарни създания като мравките.
Теменужките също отказали, притеснени мравката да не ги стъпче и те да не изглеждат вече толкова фини и нежни.
Само слънчогледът вдигнал очи към Слънцето и казал:
-Аз ще й помогна, нека се качи на стъблото ми.
– А ти се хвани за един от лъчите ми – казало Слънцето.

Протегнал слънчогледът листа и се хванал за слънчевия лъч. В миг стъблото му се издължило, мравчицата се покатерила и видяла къде е дома й.
– Благодаря ти! – изписукала тя щастливо.
– Моля – отвърнал слънчогледът.
– И аз мечтая за свой дом, но уви – нямам, затова бих искал да помогна на другите да намерят своя.

По обяд Слънцето отново се обърнало към цветята с молба:
– Вижте тази бедна птица, тя не може повече да лети и скоро ще умре от умора. Някой може ли да й даде едно семенце от себе си?
Розата отговорила:
– О, аз съм се напекла толкова добре и листенцата ми са толкова крехки и добре подредени в момента, че ако стъпиш върху тях, ще ги намачкаш…
Теменужката се скрила бързо в една висока трева. Само слънчогледът рекъл:
– Нека дойде и вземе единственото ми семенце.

И на момента станало чудо. Чашката му се разтворила и се превърнала в голяма пита пълна със семена.
Птичката клъвнала няколко от тях и преди да отлети проговорила:
– Ти имаш добро сърце! Мечтаеше си да направиш едно малко добро, но ето вече можеш да помогнеш на много като мен, изпаднали в беда.
– Колко щастлив и полезен ме накара да се чувствам! Аз също ти благодаря.
Слънчогледът не спирал да помага през целия ден, ръководен от думите на Слънцето. Така било и през следващите дни, а вечер мечтаел. Мечтаел да е полезен, да бъде красив, да има и той собствен дом, да го обичат и той да обича. Понякога дори небето ронело сълзи, разчувствано от тези мечти.

В една прекрасна сутрин слънчогледът се събудил и ахнал. Той се намирал в огромна градина. До него стояла пеперудената Фея с огледало в ръка.
– Погледни! – прошепнала усмихнато тя. – Това си ти.
От огледалото гледало прекрасно цвете, приличащо на слънце с красиви жълти листа като лъчи.
– А това ще е твоят дом – полето, защото ти го заслужаваш.
– Погледни само колко съм голям! – възкликнало цветето.
Голям, колкото мечтите си! – отвърнала Феята и изпращайки му въздушна целувка, отлетяла.

Източник: http://www.yogaplace.bg/za-yoga/jokes/item/129-bisercheta10

Няма значение какво казват хората, винаги вярвайте в себе си

Мерил Стрийп: “Това е моя снимка, когато се прибирам от прослушване за роля във филма Кинг Конг. Казаха ми, че съм много грозна и не ставам. Е, аз им казах, че това си е само тяхно мнение. Днес съм спечелила над 164 награди и съм една от най-добре платените актриси в Холивуд. Няма значение какво казват хората, винаги вярвайте в себе си.”

%d bloggers like this: